„Случаят Джем“ от Вера Мутафчиева

Виртуална читалня, 2024 г.

Възползваме се от предстоящите представяния на английския превод на “Случаят Джем” от Анджела Родел в Ню Йорк, Ню Хейвън, Бостън, Ню Йорк х2, Минеаполис и Чикаго, за да ви поканим във виртуалната ни читалня посветена на романа!

В идния месец, ще придружим предложените страници за прочит с въпроси за размисъл, информация за творческия процес на Вера Мутафчиева по романа, прием и исторически контекст.

Cподеляйте в коментарите въпроси, впечателния и разсъждения. Поканете приятели! Какъв късмет — заедно да (пре)открием този неповторим български роман!

Текстът е достъпен в няколко безплатни формата тук.

Предложен прочит по седмица:

(Страниците се различават в различните издания / формати и са включени за “груб” ориентир – ще се водим по глави и части!)

Седмица 1: прочетете до края на Част Първа (~стр. 106)
Седмица 2: прочетете до началото на “Единадесети показания на поета Саади” (~стр. 201)
Седмица 3: прочетете до края на Част Трета (~стр. 301)
Седмица 4: прочетете до края на книгата! (~стр. 379)

Седмица 1 (~стр. 5-106) – Контекст и въпроси

1. Биография на Вера Мутафчиева тук (през bg.wikipedia.org)
2. Много, много кратко описание от Михаил Скулев тук (през knijko.bg) за това какво да очаквате от този роман.

Q1: От значение ли е, че двамата братя (Баязид и Джем) са коренно различни един от друг – физически, емоционално, интелектуално? Случайност ли са разликите или те влияят на развитието на историята?

Q2: Романът е посрещнат със смесени чувства при издаването си през 1967 г. Има ли моменти в прочетеното досега, които ни подсказват защо?

Q3: От прочетеното досега, какво според вас е отношението към / ролята на жените в сюжета? Това влияе ли на вашия прочит?

Q4: Колко достоверно спрямо историческите факти е повествованието на Мутафчиева? (Въпрос с повишена трудност за хора с добри исторически познания.)

Седмица 2 (~стр. 107-201) – Контекст и въпроси

NB. Обърнете особено внимание на пасажа “Трети показания на великия магистър Пиер Д’Обюсон за случилото се на 29 юли 1482 година”. Тук Вера Мутафчиева поставя в контекст ключовия исторически момент, който създава драматичната Евро-азиатска криза около Джем Султан и дългосрочната ѝ геополитическа значимост.

NB2. Анализатори на творбите на Вера Мутафчиева подчертават фокуса ѝ към героите не просто като чернобели / “добри или лоши” исторически фигури, а като индивиди, “човеци” (прилагам за пример тук интересна статия на Красимира Йончева, която описва книгите на Мутафчиева като “ръководство по Човекознание”). Наблюдавайте вашето отношение към всеки свидетел.

Q5: Повествованието е композирано в стил “свидетелски показания на очевидци в едно дело”. Към кого се обръщат всичките свидетели в делото? Какво предимство има тази публика / тези “съдии” да съдят случилото се?

Q6: До този момент, Джем не участва със свои показания – защо главният потърпевш единствен не получава право на глас?

Q7: Дали е уместно да подозираме от текста, че има романтична връзка между Джем и Саади? Или поне едностранни / несподелени романтични чувства на поданик към господар?

Q8: Какви чувства изпитвате към различните герои? Дали внимателно “събудената” (от авторката) у вас емпатия към тези конфликтни фигури ви помага да разберете по-добре решенията, които взимат и ситуациите, в които се поставят?

Седмица 3 (~стр. 202-301)

Защо според мене ,,Случаят Джем” е ценен български роман?

~ Споделени перспективи на Ваня Димова: литератор, педагог, читател

1. Написан е след изключително добросъвестно проучване на исторически извори – В. Мутафчиева е най-висока проба професионален историк.

2. Пресъздава епоха, за която българският читател има повърхностно, обрасло с митологизми съзнание, в което дивите османлии завладяват цивилизована България и я поставят под ,,турско робство”. Нещата са по-сложни, казва романът.

3. Намирам стремежа на В.М. да стои на равно разстояние от Изтока и Запада, за да се домогва до истината за двете противоборстващи култури, за възхитителен. Понякога, като читател, имам чувство, че е на страната на Изтока, а понякога – на Запада. Така печели доверието ми като изследовател на the human condition of that period.

4. Романът предлага още едно изображение на Ранната модерност в Европа – показва как духът на Ренесанса, припламнал с надежди за Човека – най-удивително прекрасното Божие творение, потъва в отровния мрак на съмненията, че действителността е съвсем друга. Изкуството, което съответства на това осъзнаване, ще се нарече Барок. Точно такъв например е духът в замъка Елсинор, където Хамлет се връща, за да прозре ред неприятни неща за Човека. (В наше време, и извън изкуството, на това му викат ,,Realpolitik”.) Образите на Джем и Саади, възходът и падението на всеки от тях, намирам за убедително изображение на възхода и падението на ренесансовите идеи за Човека. Така излиза, че в идейно отношение Ренесансът далеч не е само западно явление – какво, ако не ярко ренесансови фигури са и двамата османци?

5. Семплото и супер елегантно решение на В.М. да изправя свидетели пред Съда на историята ѝ дава възможност да каже всичко, което знае от документите така, че да звучи пределно естествено. Всеки е индивидуализиран, макар и в различна степен, чрез ролята, която играе.

6. Изображенията – от Джем и Саади до само щрихирания наемен убиец, са психологически достоверни.

7. За качеството на текста навярно говори фактът, че докато четях, се сещах за историческите драми на Шекспир, а също и за текстовете на Хилъри Мантел.

8. Най-голямо читателско удоволствие ми доставиха пръснатите из всяка изповед, но най-вече характерни за размишленията на Саади, философско-поетически обобщения – за смисъла на живота и изкуството (поезията), и любовта, и красотата, и истината. А тъй като Саади по дефиниция е поет, тези бисери да са пръснати тук и там е повече от нормално. Например: ,,Има ли нещо по-радващо от мъжа, от младия, още неогрубял и ненатежал мъж, който звънти с всяко свое влакно като тетива, който се радва на всяко свое движение, за чиито гъвкави крачки сякаш е създаден светът.” (В Първото показание на Саади – отн. мъжката красота.) Навярно във всяко показание на Саади може да се намери поне едно такова съкровище. Моето лично пристрастие винаги е било към проза, която не изключва поезията. И колкото по-стегната и привидно безстрастна, даже жестока е прозата, толкова повече се откроява поезията. Мисля, че случаят с писането на В.М. е именно този.

9. Като използва горната техника, В.М. създава не само плътно, Рембрандово изображение на една страховита епоха, но и дава да се разбере как стои въпросът с духовния живот и на Изток, и на Запад.